Бездействието като политика

Връзката на гражданина с държавата е система от отношения, силно наподобяваща интимната връзка. В голяма степен тя е основана на законите, уважение, комуникация и размяна на блага. Тази връзка беше системно унищожавана през последните години по един нов, непознат дори за нас, преживелите част от комунистическия строй, граждани. В процеса на унищожение не беше пощаден нито един стълб на едно демократично общество – опори тъй важни за създаване на трайно и отговорно социално мислене.
В България неприсъствието на заседания на Народното събрание от страна на народни представители вече е традиция. Четенето на вестници – също. Играта на Angry birds – също. Симулирането на мерки срещу тези системни прояви на неуважение към избирателя доведе до постепенната, но  необратима девалвация на доверието на гражданите в Народното събрание и остави след себе си празнота, разочарование и горчивина. Символът на парламентаризма се сгромолясва всеки ден от живота ни без последствия. Толерирането на просташко поведение в зала, плезене, крещене и обидната реторика са ежедневие. Наскоро група гимназисти – отличници от Видин, бяха шокирани от поведението на депутатите. На тяхното възмущение, председателят на НС, Михаил Миков отговорил, че “поведението на всеки избраник е индивидуално”. Но всеки , който някога е работил в условия на субординация знае, че не е така. Да убеждаваш деца, че поведението в Народното събрание е резултат от собствена преценка деформира цялостната идея на парламентаризма до неузнаваемост. Липсата на мерки, с които тези тревожни и унизителни тенденции да се преустановят, трудно може да бъде наречена случайна.
Народни представители си позволяват да бият полицаи, да подменят във всеки един момент платформата, въз основа, на която са били излъчени, да преминават от политическа сила в политическа сила, да ругаят и обиждат без държавна или обществена санкция.
Погледнете полицаите. Повечето от тях не са в състояние да догонят бягащ гражданин по улицата, униформите им предизвикват присмех, а стойката им – съжаление. Общуването с българската полиция носи страх, гняв или понякога добро чувство, но никога респект към институцията. Изискванията полицаите да са физически подготвени, да стоят изправени и да говорят учтиво, но непреклонно, са изисквания, нормални за чужбина, но невъзможни тук. Никой не изисква от полицаите поведение, което вдъхва уважение и никой не изисква от гражданите уважение към полицията. След случая в Лясковец само един  човек около мен се сети да попита къде е офицерската чест на висшестоящите полицаи, които бяха длъжни  от морална гледна точка веднага да си подадат оставките. Никой друг не си зададе този въпрос. Общественият морал не го изисква вече.
Църквата в България представлява всичко друго, но не и миряните си. Тя няма официална позиция по нито един въпрос, случващ се в публичното пространство, включително и въпросите, които я касаят пряко. През празничните дни няколко човека, представители на политическа партия, подкрепени от новоназначения игумен на Троянския манастир, са прогонили двама монаси, уличени в хомосексуални действия. С други думи, допуснати са насилствени действия от страна на обикновени граждани в рамките на една обител и ръководството на БПЦ все още не е предприело никакви мерки. Същото се отнася и до самия скандал , в който преди време се разкри, че монасите в Троянския манастир водят сексуален живот – нещо съвършено законно, но, уви, противоречащо на канона. С други думи, църквата, като институция, никога не е била по-компрометирана, слаба и пасивна. В периода на комунистически режим, когато съществуването й беше формално и платено, тя заемаше далеч по-достойно място в обществото.

Пасивната политика на държавата превърна бежанската вълна от Сирия в повод за създаване на отряди, които обикаляха нощем и светеха с фенерчета в лицата на хората. Ужасните условия, при които бяха приети бежанците, административната неразбория, пълната неяснота кой влиза в държавата – всичко това може да бъде наречено система от фатални допустителства, довела до събуждане на най-грозните проявления на национализъм в държавата, както и създаването на основателни съмнения, че е застрашена националната сигурност. А всичко можеше да бъде по друг начин.
Бездействието е липса на действие. Липса на активна позиция, за която можеш да бъдеш обвинен, но поражда последици еквивалентни по сила на тези, породени от действия. При настъпването на събития, противоречащи на обществения морал, гражданинът основателно очаква реакция от институциите и когато такава липсва системно, чувството за самота и изоставеност има своите сериозни последици.
Оставен сам, гражданинът започва панически да търси вината навсякъде другаде, само не и там където тя трябва да бъде системно посочвана. Забравил важността на символа, той се инфантилизира и започва да атакува признаци, които нямат никакво отношение към същността на държавността – кой депутат е дебел, кой има говорен дефект, кое лице е чужденец, кое лице е хомосексуалист. Следствието е, че истинският дискурс за управлението никога няма да бъде започнат. Рушенето на символите на държавността дава и резултати що се отнася до пасивността в двете проявления на прякото управление на суверена – гласуването и организирането на митинги и протести. Загубата на уважение в институциите лишава от воля гражданите да защитават същите тези, когато е очевидно, че някой се възползва от тях. Нихилизмът е крайната проява на отричане от всичко, което държавата представлява. В моята лична история, символът на нихилизма се събра в разпокъсаното, мръсно и дрипаво знаме на република България, което немощно висеше на парцали от балкона на едно от общежитията , в които бяха настанени бежанци. Един от тях го видя и ме попита защо това знаме изглежда така, защо не сложат ново или просто не го махнат. И аз му казах истината – защото никой не го интересува. Общественият морал не изисква знамето, което виси пред близо хиляда чужденци да е здраво или изпрано.
Загубата на връзката между гражданина и държавата е процес постепенен, болезнен и оставящ неизличима празнота, в която се вихрят хаос, инфантилизиране и манипулации. Един процес режисиран и желан. На нас ни остава единствено да се опитаме да съхраним визията си за това, което една държава трябва да представлява и да я предадем на децата с надеждата, че някога всичко това ще бъде само един спомен. Да излъчваме и демонстрираме респект към институциите дори, когато никой не го изисква и да се съхраним като демократи, граждани и европейци.