10 ноември, 2014. Важното е само да сме живи.

Десети ноември, 2014.
432 процента от българите не помнят кой е бил Тодор Живков, но смятат, че при него е било по-добре.Процентите са толкова, защото около 100 процента от българите са забравили по пет шест пъти вече Тодор Живков и по около 4 пъти са пожелали той да се върне.
При Тодор Живков беше лесно.
Да не идеш някъде. Не ти трябват пари , нито отпуска. Парижките електрични глобуси всуе тъй празнично блестят и не са за нас. Българинът не обича дилеми – да иде или да не иде в Париж. Дилемите го объркват и той става потиснат и агресивен. Ако иде, какво от това? Какво ще получи? Но ако не иде, а някой друг иде? Някой … обикновен, а не от тези, дето по принцип ходят, но те ходят защото са свикнали, те МОГАТ да ходят без последствия.
Да нямаш красота. Красотата предизвиква завист и недоумение. Тя поставя въпроси за нуждата от красота. Ако имаш компот, то е ясно защо го имаш. Но красота? И не тази, която я има в СБХ-то или в ЦУМ. Има красота в някакви разнообразни количества, те са болезнени и мнозина не ги разбират. Освен това, се оказва, че красотата си била имала цена на запад. А не трябва ли тя да е на всички и що за лицемерие се оказва тя.
Да нямаш информация. Така се раждат легенди, а легендите са това, което хората искат, събрани на новогодишната трапеза. И когато нямаш цветно списание, от което да разбереш какво е направила Вики от Мастило, то ти имаш продавачката в хоремага, която случайно има сестра, която е секретарка в Политбюро и “вие изобщо не знаете какви неща се случват там. Дори Катя от Ритон видяла”. Това е достижение, а не повод да сме мрачни. Ние проникваме зад една пелена, достигаме едно познание за банкет и всеки последващ въпрос е излишен. Самото достигане на тази информация от уста на уста – тъй желана и сладка, ни прави щастливи, а не лесното й подхвърляне сякаш някакъв банкет няма стойност за нас и нашата празнична трапеза. Сякаш дори можем да си зададем въпроса “Коя е тая Вики и какво ме интересува това?” Трудно постигнатото познание пълни със съдържание.
Да нямаш купища от цветни вещи – нали знаете, онези пасти за зъби Колгейт, малки тоблерони и цветни чаршафи от Белград? Но все някога, някой би могъл да ти донесе, а и остава радостта да познаваш някой, който има Колгейт, но само да го гледаш, докато си на гости. Не пипаш, докато пишкаш, защото свежият дъх се усеща и удря в лицата присъстващите. В Париж всеки има Колгейт, а товаго обезценява. Там всеки хвърля своя Колгейт на мивката, а не го подрежда прилежно на портмантото. Затрупани с вещи, материалистите в Париж не ценят това , което имат, а ние цял живот – деца невинни с чисти души – ще помним първите си дънки и първото шоколадово яйце. Това изгражда.
Да нямаш грижи. А не наркомани в квартала, да речеш. Или педераст във входа. Разбира се, имало е хора някъде, които май са имали педераст във входа, но той е изпратен на село. Кое село ние не знаем, но е хубаво, че го няма вече. Наркомани, обаче, със сигурност няма. Има тишина.
Да нямаш минало. Тоест, как да нямаш. Цар Симеон лъска саби и щитове. Всеки ден. Цар Симеон. Или някой друг. Далечни образи на нещо, невиждано и нечувано. Но никой вкъщи не говори за това, децата не говорят за това. Миналото си е минало. То не се прехвърля напред. То никога не става продължение. Никой никога не ти казва – били сме такива, а сега сме други. Или били сме такива и все ще бъдем. Или – било е така, но вече не е. Като измислен приказен филм, историята никога не е била. Тя е измислица и само глупаците търсят нещо, забравено там. Ние тук всичко си имаме. Ние вървим напред – другарю, стига с това ретроградно мислене, не можем все в миналото да стоим, толкова неща ни чакат ей там напред. Ето виж, последните 120 години. Толкова много незначителни неща са се случили, че ние дори нищо не знаем за тях. И так е най-добре. Това заличава всяка разлика между нас.
Да нямаш свобода. Това е най-хубаво. Защото ти така или иначе я нямаш. Вътре. Но има хора, ти си ги срещал тук там. И в думите им или някой гневен жест, си виждал, че може би те имат свобода. Тогава с радост се сещаш,че никой няма да им позволи да я проявят и те да имат нещо повече от теб .Какво би станало , ако всеки казваше, каквото намери за добре? Виждаш как някой прокарва чувството за свобода с ракия, надолу по гърлото, и го потупваш окуражително. Само Левски е умрял за свобода. Това , обаче, не е добър и адекватен пример в този момент. Тогава е било друго, ако го е имало. Сега никой не трябва да умира за свобода.Тук, в живия живот, в забързания ден на празника на предприятието, ние всички ще сме живи. Това е основната цел. Да сме живи.

Убийства, жертви, лагери, страховит геноцид, Народен съд. Еднакви секции и гардероби, ТВУ…
Но имали ли сме ги наистина? И вижте как звучи – едно старешко, едно протъркано и пожълтяло. Достойно за забвение и лека насмешка. Както леко се усмихваме , когато чуем , че нечие уж пораснало дете, се е напикало. Някак е неудобно и вече му е време да спре да се напикава на това дете и да разваля деня на всички.

Снимка, Константин Павлов
komitata.blogspot.com