България wc. Цивилизацията
Вчера, след толкова години пауза, посетих тоалетните на СУ “Климент Охридски”. Така се случи, че беше на празника на самия св. Климент Охридски и аз бях на събитие, организирано там.
Човек забравя, приятели. Забравя, отминава с тежки колела и споменът не остава, както твърдят лексиконите.
Отивам на първия етаж. Посрещат ме огромни надписи “Служебна тоалетна. Достъпът забранен.” Докато изкачвах стълбите за втория етаж, се замислих. Какво значи това? Че е нелогично, неприятно, като цяло, отблъскващо, задниците на секретарки, декани и библиотекарки да се смесват със задниците на простата студенция. Представих си какво има зад заключената врата – СЕДАЛКА за тоалетната, ТЕЧЕН САПУН, кран за ТОПЛА ВИДА НА ЧЕШМАТА… все луксове за служебна тоалетна, защото ми се наложи да ида до втория етаж в крилото на Юридическия факултет, където тоалетните бяха както следва:
1. Няма дръжки на вратите, няма райбер, няма никакво ЗАХВАЩАЩО УСТРОЙСТВО, което да крепи вратата към нейната прилежаща каса.
2. Няма седалки. Има гола чиния без капак, излющена.
3. Няма тоалетна хартия.
4. Няма сапун на мивката, никакви санитарни материали.
5. Мизерно, мръсно и старо – надраскани врати, надписи на отбори.
Влизаш в женската тоалетна и от първата притворена врата, се чува енергичен глас “Първа тоалетна е заета, моля!!!!”. Липсата на дръжка за затваряне и райбер се проявяват във възгласи, близки до автоматичните гласови съобщения в метрото.
Следва обобщение:
След хиляди левове за частни уроци, писане на безкрайни теми за Бойчо Огнянов и “звезди обсипят свода небесен”, седмици в повтаряне на геройствата на Самуил, Борис и Симеон, свършваш със задник вирнат във въздуха, защото е мръсно и студено, с унизен поглед към панталоните си, да не би да стане беля и с пръст, вкопчен в дупката на вратата, за да закрепиш една интимност, която никой вече никъде не ти отказва, мислейки за разточителния разкош, на който се радват богоизбраните в СЛУЖЕБНАТА ТОАЛЕТНА.
Липса на хигиена, липса на достойнство.
Докато не можеш да си измиеш ръцете и да се изпикаеш в най-престижния и стар университет като достоен човек, аз не виждам какво желаем от образованието.
Напускаш държавната сграда и уверен се насочваш към частния сектор, пълен с интелигенция, а именно книжарница Гринуич на Витошка. Вътре друга работа – лукс, био чай, френска селска торта, хиляди хора персонал, все любезен и милиарди книги. Можеш да четеш, да ядеш, да размишляваш, стига да не ти се приходи до тоалетната. Питаш дамата, която ти е поднесла дарджийлинг с мляко, и тя вади ключ. От старите. За него е прикрепено нещо, увито в тиксо. Отиваш, отключваш си тоалетната. На вратата пише “Само за клиенти на книжарница Гринуич. Благодаря за разбирането”. Вътре на вратата, директно с маркер пише “Хартията в коша, моля!!!!!” Докато ползваш сакралната услуга размишляваш какво значи “клиенти на книжарницата”. Не ми поискаха касов бон, значи може да се ползва и преди покупка. Следователно, ако сте на зор, влизате в книжарница Гринуич, набързо разлиствате новата творба на Калин Терзийски за парлама и се хвърляте към ключа. Мислех си, че по-глупаво не мога да се почувствам, но актът на ЗАКЛЮЧВАНЕ след себе си на тоалетната ме потисна още повече. Като съучастник в една безумна глупост, върнах ключа на бара.
Кошчето беше препълнено, хартия се валяше по пода, беше мръсно, но заключено.Евтина метафора, но доста вярна.