Бокова – Национална кауза? Много ви моля.

На 9-ти февруари МнВР на България официално издигна кандидатурата на Ирина Бокова за председател на ООН. Според оскъдното и лишено от всякакъв ентусиазъм и описателност комюнике за пресата, г-жа Бокова е представена като „една от значимите кандидатури“ за поста. Този кратък анонс очертава много ясно отношението, което цари в страната във връзка с нейната номинация.

Въпреки спорната и незадоволителна в последните години роля на ООН на международната сцена, няма съмнение, че организацията разполага с огромно влияние и изключителният й статут не може да бъде пренебрегнат от нито един политически субект. И въпреки това, у нас никой не е ентусиазиран. Правителството до последния момент избягваше темата, общественото мнение в голямата си част се движеше в регистъра от „незаинтересован“ до „абсолютно против“ и единствено партиите с ляв и про-руски уклон, наследили комунистическите управници от периода преди 1989 – АБВ, БСП и ДПС, заявиха активно своята подкрепа. Накрая, след очевиден и продължителен натиск от външни сили, открит шантаж от страна на АБВ и седмици неудобно мълчание, ГЕРБ „побутнаха“ Бокова напред.

Но защо кандидатурата на Ирина Бокова за председател не радва нито политиците, нито народа? Успехите ни на международната политическа сцена могат да се преброят на пръсти и една национална кауза, каквато можеше да е председателството на ООН, би трябвало да бъде горещо подкрепена от страната ни. Но проблемът се състои именно в това – Ирина Бокова не само не е „национална“ кауза. Тя никога не би могла да бъде, въпреки натрупания международен авторитет и постовете, които е заемала до скоро. И това не се дължи на спорното й председателство на ЮНЕСКО, нито на обвиненията в лошо финансово управление.

Дължи се на произхода й и на „червените“ основи на кариерата й, които няма как да бъдат заличени и всъщност прозират през действията й през целия й професионален път.

Ирина Бокова е дъщеря на виден комунистически функционер, участвал в анти-българското злодейство, наречено „народен съд“, впоследствие издигнал се до секретар на ЦК на БКП. Той е еманация на една власт – проводник на чуждо влияние и открито презрение към собстения народ, от което страдаме и до днес. Нейният брат – Филип Боков, продукт на същата система, е запомнен с факта, че по повод историческата вина на БКП бе заявил в парламента: „Вината поемаме само с мезета.“

Самата Ирина Бокова започва работа към българските структури на ООН още през 1977-ма година, когато в международните ни представителства са работили само и единствено хора, верни на про-съветската власт. Издигнала се на крилата на комунистическия режим, Бокова нито за миг не проявява съжаление за стореното от баща й, нито осъжда престъпленията на комунизма, нанесъл удари основно върху националното съзнание на българите. Нещо повече – тя избра да открие кампанията си за подкрепа на нейната кандидатура точно на 1-ви февруари (денят на почит към жертвите на комунистическия режим).

През годините тя винаги е била в обкръжението на кадри на ДС, последният пример за което е А. Савов, който организира кампаниите й за избор за председател на ЮНЕСКО. Бокова също така е била народен представител и участник в кабинета на Жан Виденов, довел страната до икономическа катастрофа – останало отново без съжаление или извинение от нейна страна и до днес. В международен план тя също ни дискредитира, като открито подкрепи авторитарния режим на Путин и агресията на Русия в Крим. Затова и няма как да бъде национална кауза жена, изградила кариера върху поредица от връзки с един престъпен, анти-национален и смъртоносен за хиляди хора терор. Да не говорим, че част от изстъпленията, извършени от комунистическия режим, се признават за престъпления срещу човечеството, регламентирани в Конвенцията на ООН от 1968-ма, което превръща кандидатурата на Бокова от наша страна в абсурдна още в самия й генезис.

Отвъд участието и в най-пагубното правителство от последните 25 години и дипломатическата й кариера, г-жа Бокова няма кой знае какъв друг принос за България. От един момент насетне, името й винаги се споменава във връзка с ЮНЕСКО и международни събития, случващи се далеч от страната ни. На фона на леко комичните опити на Кристалина Георгиева да се идентифицира с България, водейки хоро в Брюксел, Бокова изглежда далечна и напълно незаинтересована от страната ни до този момент, когато трябва да се излъчи кандидатурата й.

И тя се излъчи. След заплахи, натиск и лек повей на онзи „червен вятър“, който бяхме позабравили. Уви, никой не вее националните знамена. Дори традиционно ляво-ориентираната българска интелигенция мълчи. Националната кауза липсва. Поводът за гордост го няма. Има само срам – от факта, че 26 години след условното „падане“ на комунистическата власт не само у нас, но и в цяла Източна Европа, ние изненадваме неприятно света с издигането на едно откровено комунистическа креатура. Аспирациите ни за пълноправен прием в обществото на културните, напредничави и демократични държави изглеждат смешни и лицемерни, а високите международни постове явно са недостижим блян, ако не са продиктувани от другаде.

Междувременно, само чуждите интереси ще търкалят кълба тръни по прашната улица на българската външна политика.

 материалът е писан за bunt.bg