Честит празник на детето, което…
Честит празник на детето. Детето, което трябвa да търпи ограниченията на собствените си родители, да понася жестокостта на света и да преглъща ставане в 6 и половина. Да отговаря за хиляди неща, които не са негова отговорност – цвят на кожа, пол, ръст, килограми, лекарски грешки, недостатъци в образованието, семейни драми и предателства. Да се съобразява с неосъществените амбиции на майки и бащи, да остава понякога без родители, да бъде влачено из домове и приемни семейства, да бъде бито или да бие, защото така са го научили. Да се срамува и да се подиграва, за да оцелее. Да плаче в леглото и да се надява, че някой ще го разбере. Да боледува от нелечими болести или просто от запушен нос. Да не яде сладолед, когато иска и да свири на кларинет в събота следобед, вместо да тича навън. Да внимава да не влиза в локви, да не си цапа дрехите, да е бедно или пренебрегвано.
Да си детето Елисавета беше трудно и понякога непоносимо. От както се помня, вечно не знаех къде съм. Мразех целоседмичната детска градина, където трябваше да спя и да търпя Леля Боби, която ни заплашваше, че ако не си изядем малебито, ще ни го излее във врата. Губех си чорапогащниците и блузите, ходех окаляна и без обувки. Веднъж една пластмасова гъска ме клъвна по коляното и никой не ми повярва. В детската помня името само на едно момиче КАТЯ, която баща й я взимаше всеки ден, а мен – никой, защото мама и татко работеха, за да оцелеем в социалистическия рай. Повечето деца откровено ме мразеха и веднъж, в първи клас, ми нахлузиха чувал на главата и ме замеряха с кал. Толкова бях завеяна, че се връщах от плуване през ноември по гащи и джапанки и ме наказваха със сериозни скандали. Момчетата не ме харесваха, бабите ми – също. Учителката в първи клас не ме понасяше и ме изкара на дъската след един Великден и каза, че който е бил на църква (демек АЗ и един Борис), ще лежи в затвора, а родителите му ще бъдат разстреляни. Вечно нямах престилка, родителите ми едвам се справяха и нямахме пари за единственото десертче, което обичах. Мразех да ходя на английски и да закусвам, освен това крадях пари от портфейла на баща ми. Ненавиждах да се реша и ходех чорлава, а тетрадките ми вечно бяха измачкани, докато на Албена тетрадките бяха бели, с разкошни подвързии, тя беше чиста, прилежна и всички момчета я харесваха.
Добре, че пораснах. Поне разбрах, че има и други неприятни, чорлави хора и това ми помогна да се справям и да съм щастлива.
Обич за децата. Състрадание за децата. Нежност за децата и, ако може, десетдневна Коледа и магии и шоколад!