Ружа Семова, Шопен и Рахманинов, които никой не чу

От вчера мисля какво и как да напиша за клавирния концерт на Ружа Семова, на който бях вчера. 
Отидох с нагласата да чуя една позната и красива програма, включваща Шопен и Рахманинов – никаква изненада, очаквано развлечение. Не бях подготвена, обаче, за музиканта зад пианото. За изключителния аристократизъм, за непосилната скромност, с която госпожа Семова ни представи погледа си върху двамата композитори. И въпреки, че ме накара да чуя музиката така сякаш досега съм чела съкратено произведение за начинаещи и чак сега отварям истинския, оригинален вариант, с цялата изключителност и многопластовост на емоционалното преживяване, подходът й беше до такава степен лишен от егоцентризъм и самовлюбеност, че във всеки един момент тя беше оставила дистанция между слушателя и произведението – една последна линия тишина, която всеки трябваше сам да извърви и изживее, докато тя стои отстрани и само му показва посоката.
На двайстата минута вече плачех. Благодаря Ви, госпожо Семова, простете за крайно недъгавия пост, с който не мога да проводя впечатлението, което оставихте, красотата, която донесохте.
Минута за хейт: Концертът беше част от Новогодишния фестивал, организиран от Националния дворец на културата. Имаше словом и цифром 38 човека – колеги, познати и по някой случаен, напънал се гражданин. Самата аз бях поканена от друга пианистка, която накрая горчиво заключи “трябваше много повече колеги да дойдат”. Ами не – трябваше много повече граждани да дойдат. Поне сто. Поне петдесет.
Ние сме безкултурна, обречена нация, която ще изгние в нихилизъм.
Да се връщат комунистите на власт, всички усилия са безсмислени.