To Russia with Love

Не знам вие какво празнувате.
Аз празнувам день победьi и не виждам в сегашното ни положение какво друго да празнувам.
И не ще го празнувам въз основа на солидни исторически факти, нито въз основа на препирни и сложни еквилибристики, а със спомените, които имам от СССР.
Първото, което помня беше прабаба ми, която ми разказа, че като дошли руснаците в Ямбол, направили цялата къща на нищо, изклали кокошките и много била чистила след тях.
Едната ми баба ми сподели, че била плакала цял ден над портрета на Сталин, когато бил умрял. Каза, че си няма ни най-малка представа защо, но тогава чувствала, че все едно баща й е умрял. Приблизително.

Помня, че хората разправяха за съветските електроуреди, че са “вечни”

Помня, че обичах Крокодила Гена и чичо Фьодор

Чудех се  защо съветската телевизия е много по-интересна и забавна от нашата телевизия, а Минута е много си беше направо тъпо в сравнение с Какво Къде Кога?

Обичах Незнайко и телевизионния филм за Алиса, която отива в бъдещето.
От учебника за първи клас помня една цяла страница с Живков и Брежнев, които вървят усмихнати, а отгоре изписан великият цитат на Димитров за дружбата и слънцето и въздуха за всяко живо същество.
Помня, че имахме задача по математика, която гласеше приблизително следното: Ако Ленин е знаел 11 езика, а после е научил още 8, колко общо езика е говорил Ленин?
Помня, че леля ми имаше самовар и беше голяма работа, ама не ни даваше да го пипаме.
Помня когато баща ми разпалено обясняваше как Маргарет Тачър хванала и разпердушинила съветските журналисти в едно интервю, но нямало как да ми го покаже.
Помня колко ги мразеше.
Помня разказите на майка ми от стажа й в Болшой театър и как загрявала на една станка с Мая Плисецкая, топлите й спомени за Баришников и Лиепа. Тогава не знаех, че е можела да има далеч по-ясни спомени с Морис Бежар, но партийният секретар не я е пуснал.
Помня , че съветските деца не вдигаха ръка в училище като нас.
Помня, че целият ми живот беше пропит с тази страна.
Помня, че това в един момент свърши и остана натрапчивото чувство, че не искам да се връща никога повече и това чувство продължава и до ден днешен.