Приключенията на Вежди в Mинистерството на покварата

Тъжно и обидно е да започвам коментара си на скандала от последните дни с обяснения колко положително е събитието, свързано с изложбата в Лувъра, колко е радостна тази новина и как аз не само нямам нищо против, но и подкрепям тази инициатива. Тъжно е защото аз и много други, недоволни от министър Рашидов, сме поставени в позицията да се извиняваме, да се гърчим и да говорим с условности.
Затова няма да се обяснявам. Задължение на Министерството е да подкрепя и промотира културния облик на страната зад граница. Точка.
Нека поговорим за господин Рашидов. Какво ви хрумва, когато чуете името му?
Мултак на годината? Пир по време на чума? Побой над общински полицай? Влогове в КТБ?
На първо място това, което изпъква е липсата на култура у министъра. Първичното му поведение, неадекватните изказвания и действия, злоупотребата с алкохол, която води до нарушаване на обществения ред, посещение на ареста. Не, това не са бохемски проявления на един артистичен бунтар. Това не е Ерик Кантона на изкуството, нито Сид Вишъс на стари години. Това е чиста проба просташко проявление на един човек, обвързан от много години с мафията, който се чувства (и може би с право) недосегаем и неподлежащ на укор. Това е човекът, който се облегна на една изложба, колкото и значима да е тя, за да унижи публично човешко същество, което е отдало 18 години от живота си на православното песнопение. Това е човекът, който често бива заснет обвит от цигарен дим, пред недоядени салати, с разгърдена риза и мътен поглед – образец на това, от което от десетилетия се опитваме да се измъкнем – образът на порока.
На второ място, докато хиляди граждани загубиха средствата си и спестяванията си в КТБ, обществото беше широко медийно ангажирано с милионите на господин Рашидов. С безпардонността на човек, за който парите са над всичко, дори и над достойнството, той плачеше, псуваше, вайкаше се и проклинаше по медии, но не за кауза, не на ползу роду, а за неговите си грошове. И така, докато не слезе deus ex machina, наречена цесия и не спаси на господин Рашидов парите. Няколко месеца по-късно, той има нахалството да хвърли презрително сто лева в лицето на един достоен певец, позволил си един единствен път да поиска ЗАПЛАЩАНЕ, па било то и минимално за труда си.
Подобно поведение е едновременно резултат и източник на опорочаване на цялата верига взаимоотношения между творците и силните хора на деня. Мълчанието, свеждането на глава пред ръката, която храни, боязънта са основните движещи сили сред хората на изкуството, които нямат как да се самоиздържат. Да пееш без пари, да идеш, където те повикат на каквито и да било условия, за да те поканят евентуално и друг път, да превиваш врат и да наричаш всичко това “за престиж” е порочна и вредна схема. Това покварява изкуството, а оттам и обществото. Навсякъде по света уважаваните творци са и добре заплатени. Те не виждат противоречие между патриотизма и това да си изкарваш хляба с изкуство. В България националната гордост се ползва от властимащите, за да минат по-тънко и ако някой реши, че все пак му се полага заплащане, бива набеден за сребролюбец и родоотстъпник – теза, която би звучала комично в друга развита държава.
Нека не бъда разбрана погрешно, но за мен, като гражданин,  е по-важно днешното отношение към днешния творец в България. По-важно е достойнството на живите актьори, музиканти, певци, художници пред величието на изложбата в Лувъра. По-важно ми е публичното уважение към твореца и достойното му заплащане защото така се създава ежедневната порция култура, която ни липсва изцяло.
Моята майка беше солистка на българския балет към Националната опера. С мизерна заплата, мизерни хонорари и още по-мизерна пенсия, тя отдаде живота си на балета. С тази си мизерна заплата ми купуваше книжки и обувки, плащаше наем, па макар и по соца.  Не ми е споменавала да е танцувала за гол престиж.  На тези, които искат от българския творец да работи за престиж, ще кажа –  моята майка е престижът на страната. Певецът Георги Петров е престижът. Творците са престижът и ако ще работят за престиж, значи трябва да работят за себе си. И да им се въздаде заслуженото.

снимка dnevnik