„Виктория“ – филмът

Режисьорският дебют на Майя Виткова вече предизвика няколко микро-скандала и отрицателно отношение у голяма част от принципно малобройната публика, но майката и зрителят в мен го харесаха до степен да се застъпят за него публично. Но преди да ви занимая с мнението си, нека първо се запознаем накратко със сюжета.

„Виктория“ е филм за майките и техните дъщери. За неспособността ни да се погрижим за друго човешко същество, загърбвайки собствените си щения. Виктория се ражда без пъп, нежелана и необичана от майка си. Тя е едно случайно заченато дете, което се превръща в непоносимо бреме за нея още в утробата и става символ на неосъществените й амбиции да напусне страната. Неспособността на майката да припознае детето си и да го приласкае лишава и двете от връзката майка – дъщеря и ги белязва необратимо.

Това дете също така случайно бива избрано за бебе на десетилетието от другаря Тодор Живков и на мястото, опразнено от майчина любов, се настанява „партийната“ грижа, която величае Виктория, придава й незаслужен и имагинерен специален статут и я глези до безобразие. В търсене на собствените си граници, Виктория тормози всички и тероризира съучениците си, докато майка й – Боряна, я гледа с присъщата си неприязън, която изпитва към всичко свързано с тази диктатура, от която не е могла да се отърве.

Третият знаков персонаж е бабата на Виктория (и майка на Боряна), която самата Боряна ненавижда. Така се оформя порочната нишка на нещастието, което се предава от майка към дъщеря и няма изгледи да се прекъсне, защото от липсата на любов може да роди само още липса на любов.

Има стотици причини, поради които българското кино почти винаги ме е изненадвало неприятно. Като зрител изхождам от прости критерии за качество, базирани на собствения ми мироглед, изграден с годините, и „Виктория“ някак успя да се впише в тях. Да започнем с това какво НЕ Е филмът и какво НЯМАШЕ в него:

1. Нямаше актьорски състав, който изглежда все едно е напуснал село предната седмица. Не знам как се случи така, че простоватата мутра на човек без образование, но за сметка на това „зевзек“, завладя българското кино и не го напуска вече 50 години. Актьорите-мъже, които не изглеждат като шофьори на КАМАЗ, са единици. Огромен процент от признатите ни актьори са от онази особена порода безврати, олисели чичаци с двойна гуша и „народно“ излъчване. В този филм актьорите изглеждаха като нормални човешки същества и самият факт, че не отблъскват с вида си, ми даде нужния покой.

2. Никой не крещеше, никой не ломотеше неразбираемо и никой не държеше непоносими монолози, изпълнени с плитките умозрения на създателите на филма. „Виктория“ е доста обран откъм словесност и действие. Бавен, тих и статичен, той не ме стресна нито веднъж, а ми позволи да се отпусна и да наблюдавам действието.

3. Липса на битови сцени, псуване, селяни с потници, които колят петли и други кинематографични похвати, целящи да обрисуват широката душа на българина. Никой не се пулеше, не изпъваше вратни жили и не вдигаше ръце към небето, крещейки нечленоразделни звуци.

Да погледнем сега какво ИМАШЕ?

Филмът, както споменах вече, е статичен и тих. Изключително добрите камера и планове му правят чест, сцените са положени внимателно и с грижа. Особено е акцентирано върху подбора на цветовете. „Червената“ нишка на кръвта тече през цялата история и прави паралели както с любимия цвят на комунистическия режим, така и с кръвната връзка между деца и родители, която понякога е толкова мъчителна, че се изразява в болезнено кървене.

Комунистическият мизансцен и непреодолимото желание на Боряна да се откъсне от него и да заживее другаде са само повод и фон. Основният проблем е липсата на любов, с която тя е живяла толкова години и е всъщност единственото, което може да предаде напред. Другата цветова нишка е бялата – символ на майчиното мляко и любовта, на които Боряна е неспособна. Гърдите й така и не дават нищо, също както и сърцето й.

Майя Виткова смесва магически реализъм със социалистически такъв и се получава неочаквано добра комбинация между изопачена свръх-недостоверност и кадри, които всеки съвременник на 80-те години би могъл да си спомни. Всяко нещо се приплъзва на място, без да влиза в противоречие с другите елементи от филма. Личният ми фаворит за сцена е смъртта на бабата, в която тялото на възрастната жена е показано и обгрижено режисьорски с нежност, внимание и интимност, непознати за нашето светоусещане.

Разбира се, „Виктория“ е далеч от съвършен. Бих се съгласила с готовност с критиците му, че много от сцените можеха да бъдат съкратени. Темпото на филма напомня някои образци на световното кино от края на 60-те, когато режисьорите не пестяха време за ударна символика, но уви, този период е безвъзвратно отминал и доста от кадрите във „Виктория“ изглеждат повече като самоцелно задоволяване на прищевки, което може истински да отегчи и отблъсне. Има и моменти, в които сякаш се подценява зрителя и й бива отрупан с препратки (падащи бавно червени покривки от балкона), с които се провожда една вече доста ясна мисъл, но това е сиптоматика на българското кино, от която няма отърване. На места се прекалява сериозно с драматизирането и покрай това добрите части, както и смелите решения тук-там „олекват“. Някои коментатори набедиха „Виктория“ за претенциозен, заради някои нестандартни похвати за изразяване, но за мен не беше проблем, а представлваше интерес.
Въпреки греховете си, филмът изкарва на преден план драмата на майчинството и всички болезнени ритуали, свързани с него, въпросите как да обичаш, когато не искаш, а трябва.

„Виктория“ е чудесната, добре разказана история на няколко забележителни персонажа и е елегантна крачка напред за българското кино.
Не отегчава, не стресира и не плаши. Успява да задържи вниманието, носи удоволствие и на моменти изненадва приятно. Идете и го вижте.

материалът е писан за bunt.bg